Човекът, който обича да чука, може да чука по всяко време на денонощието, без да се съобразява с околните, без да се притеснява дали притеснява някого, без да се интересува какво ще си помислят или кажат за него другите („Аз не плащам данък обществено мнение!”, ще ви рече той с гордо вдигната глава), без да изпитва каквито и да било угризения,  без да има каквито и да е скрупули; с други  думи – той чука, без да му пука, чука, защото му се е приискало да чука, чука от скука, чука като за зуко, сякаш се страхува, че може би повече няма да му се отвори парашутът, чука като отвързан – без стеснение, без срам, без угризения, с перверзно сладострастие, сякаш иска всички – съседите, улицата, блокът, кварталът, градът, страната и светът, да чуят и научат, че той чука, че той може да прави каквото си ще в своя дом, който е негова крепост, че никой не може да му иска обяснение и да му търси сметка за това разпищолено поведение, защото вече има демокрация и свобода и всеки е свободен да чука до доказване на противното; и той чука, защото е решил да чука, колкото си ще; и ще чука, щом има нужда, щом изпитва вътрешна потребност, щом удовлетворява свои изконни човешки страсти, желания, стремления и копнежи; защото няма нищо по-човешко от човещината, а чукането – по това едва ли може да има спор – води класацията на изконните човешки нужди, защото да се чука е човешко и е висша проява на човещина; да чукаш – това звучи гордо, дори змия не би закачила човек, който чука, както не е закачала човек, който пие вода; а чукането не е ли другото име на жаждата?

Затова този юнак чука и ще чука, колкото може да издържи, ще чука, докато му се чука, докато, както се казва, не се начука, докато не се изчука докрай, т.е. ще чука до края на света.

Представете си какво би сторил, ако, освен чук в едната ръка, стискаше и сърп в другата?!

Изобщо няма да чака да му отворят… 

Нито пък ще почука.